Парното като камък на шията
Жителите на София, Пловдив и още десетина града ще трябва да извадят тази есен между 45 и 60 млн. лева, за да преоборудват радиаторите си с нови уреди. Изтръскването на джобовете ще засегне близо 600 хил. домакинства. Те нямат избор да платят, или да не платят. Ако си спестят парите за новите топломери, наричани за неудобство на потребителите радиаторни разпределители, батериите могат да угаснат посред зима и тогава хората ще плащат парно „на пълна мощност“.
Безизходицата е главната характеристика в отношенията на клиентите с топлофикациите. Тя е агресивно емоционално състояние, създадено със закон. Докато Законът за енергетиката не улесни потребителите да се отказват от централното топлоснабдяване и не накара топлофикациите да ухажват абонатите си, парното ще бъде камък на шията за цялото общество. Който не вярва, да си погледне сметката за тока. Там в графата „добавка за високоефективно комбинирано производство“ ще види колко му удържа държавата, за да държи топлофикациите живи.
Вече две десетилетия депутатите отказват да променят нещата и да реформират сектора. Защо? Възможно е просто да не могат. Централното топлоснабдяване с вертикални тръби (щрангове) е западноевропейска система, внесена у нас през бившия Съветски съюз. И е станало, както се казва, дявол на магаре. Инсталациите са прокарани в сградите, но без система за измерване. Всеки харчи колкото може и плаща „на калпак“, тоест на кубатура. Гениалното на тази система е, че при нея не може да се краде. Щом няма измерване, не може да има и кражби, но пък разточителството е убийствено. Цели поколения си спомнят как през зимата гражданите с парно ходеха по гащи из къщи, докато хората без парно се загръщаха край кюмбетата.
Отстрани изглежда, че колкото и пари да бъдат дадени на топлофикациите, положението няма да се оправи. Като каца без дъно са. Но не са. Веднъж на 10 г. топлинните счетоводители вземат 50-60 млн. лв. за уреди и по още 6-8 млн. лв. годишно за отчитането. Парното е касичка, в която целият български народ без изключение е задължен да пуска левчета, за да поддържа топлофикациите живи. Къде отиват после пари единствено Държавната комисия за енергийно и водно регулиране знае. Досега няма достоверни данни, че такива средства са използвани или се използват за партийно финансиране. Има само управленско безсилие да се създаде привлекателна комунална услуга за населението.
Някои потребители може да се усещат като жертва, но това е нездравословно чувство. Така че, опирайки се на джоба си, стотици хиляди абонати просто не си плащат сметките и чакат касичката да се счупи.
